В продължение на много години стойността на HbA1c се е утвърдила като стандарт за метаболитния контрол на диабета, тъй като отразява средното ниво на кръвната захар за период от 90 дни.
HbA1c обаче позволява само ограничено да се правят изводи относно гликемичните колебания: пациентите със сходни нива на HbA1c често имат различни вариации на гликемията, която е силно зависима от стойностите на глюкозата след нахранване. Постпрандиалната хипергликемия, отразяваща покачванията на кръвната захар, които не се отчитат от плазментата глюкоза на гладно или HbA1c, дълго време е била подценявана като рисков фактор за сърдечно-съдови заболявания при лицата с диабет с изолирана постпрандиална хипергликемия, като и в общата популация.
Нивото на кръвната захар след нахранване като съществен параметър в контрола на хода на диабета
Проучванията показват, че хипергликемията след нахранване увеличава риска от поява на късни усложнения. Тя се появява при двама от всеки трима души с диабет със стойност на HbA1c <7% и заедно с другите неща, може да бъде причина за:
- сърдечно-съдови усложнения и
- атеросклероза.
При пациентите с диабет тип 2 макросъдовите заболявания и по-специално коронарна болест на сърцето, са основна причина за заболеваемост и смъртност. Освен традиционните рискови фактори като затлъстяване, тютюнопушене, дислипидемия и артериална хипертония, тук съществено значение има и гликемичния контрол със всичките му аспекти – кръвна захар на гладно и постпрандиално и HbA1c.
Връзката между постпрандиалната кръвна захар и сърдечно-съдовите инциденти персистира дори когато HbA1c е в недиабетните граници. Освен това проучването Funagata Diabetes Study демонстрира, че преживяемостта по отношение на сърдечно-съдови заболявания при пациенти с нарушен въглехидратен толеранс и захарен диабет е значимо намалена за разлика от тази при нарушена гликемия на гладно. Това потвърждава хипотезата, че постпрандиалната хипергликемия е по-важен сърдечно-съдов рисков фактор от нарушената гликемия на гладно.
Много специалисти и пациенти все още се фокусират върху плазмената глюкоза на гладно и HbA1c когато оценяват индивидуалния сърдечно-съдов риск. Независимо от това, има все повече епидемиологични данни, че подобно на острата хипергликемия, която влошава прогнозата при тежко болни пациенти, постпрандиалната хипергликемия е предиктор на сърдечно-съдова заболеваемост и смъртност не само при вече доказан диабет, но и в общата популация. Има нарастващ брой доказателства, че хипергликемията упражнява своите негативни ефекти чрез оксидативния стрес. Освен това, проведените до момента интервенционални проучвания демонстрират, че терапевтичните стратегии, наочени към редукцията на постпрандиалната хипергликемия, намаляват сърдечно-съдовия риск и подобряват клиничните резултати.
В светлината на тези данни, Американската диабетна асоциация, Канадската диабетна асоциация и Световната здравна организация вземат отношение и към постпрандиалната хипергликемия в своите становища. Така например, Американската диабетна асоциация препоръчва целева стойност за плазмената глюкоза на втория час след ОГТТ <10,0 ммол/л предлага постпрандиалните стойности да бъдат изследвани при пациенти, които достигат целевите стойности за кръвна захар на хладно, но не и тези за HbA1c. Канадските ръководства предлагат като оптимална кръвна захар 2 часа постпрандиално между 5,0 и 10,0 ммол/л и нормалните стойности от 5,0 до 8,0 ммол/л за тези от тях, които могат да ги достигнат без допълнителен риск. И не на последно място, най-новите препоръки на Международната диабетна федерация посочват нуждата от поддържане на постпрандиална хипергликемия възможно най-близка до 7,8 ммол/л като важна част от общата стратегия за леченеие на захарния диабет. Директивите на австрийското дружество по диабет (ÖDG) препоръчват стойностите на кръвната захар 2 часа след хранене да бъдат под 8,88 ммол/л (самостоятелно измерване с плазмено калибрирани системи).
Литература при автора
| < Предишна | Следваща > |
|---|
