Frozen Shoulder (синдром на „замръзналото” рамо) е болезнено ограничение на подвижността на раменната става, появяващо се спонтанно и без видима причина, чиято етиология е неизвестна до днес. Имуноцитохимичните анализи на засегнатата тъкан показват хронично-възпалителна реакция и пролиферация на фибробласти, които вероятно са обусловени и от цитокини.
За честота на случаите се посочва между 2 и 5%. За първи път е описано от Дъпли [Duplay] през 1872 г., а означението „Frozen Shoulder“ е използвано за първи път през 1934 г. от Кодман [Codman]. Характерни за Frozen Shoulder са болките и ограничението, както на пасивната, така и на активната подвижност на рамото, като са засегнати преди всичко външната ротация и абдукцията като израз на засягането на капсулата. При поставяне на диагнозата решаващо значение има изключването на други патологии. За първи път през 1945 г. Невиасер [Neviaser] описва тези симптоми като „адхезивен капсулит“, изхождайки от факта, че причина за заболяването е възпалението на синовията и капсулата с последващи адхезии в раменната става.
Заболяването засяга повече жените, отколкото мъжете, а своеобразен връх е възрастта между 40 и 60 години. При 20–30% се появяват подобни проблеми и на контралатералното рамо, рядко се срещат рецидиви. При пациентите с контрактура на Dupuytren, захарен диабет, болест на Паркинсон, остеопороза, хиперлипидемия и заболявания на щитовидната жлеза тези патологии могат да се появяват комбинирано. В повечето случаи при рентгенологични изследвания не се установява нищо. Може обаче да се наблюдава незначителна редукция на костната плътност в острата фаза. С магнитно-резонансна томография могат да се установят промени в сигнала и плътността на раменната става и синовиалната мембрана. Менгиарди [Mengiardi] и сътр. описват през 2004 г. уплътняване на коракохумералния лигамент и на капсулата в областта на ротаторния маншон.
Болестта протича в три фази, като през първата доминират болките, във втората – сковаността и ограничението на движението, а в третата фаза настъпва намаляване на оплакванията. Отделните фази имат различна продължителност, но средно тя е около шест месеца.
Въпреки че всеобщото описание характеризира заболяването като самоограничаващо се, съществуват много проучвания върху възможностите за консервативно и оперативно лечение.
В дългосрочните проучвания при повечето пациенти съществува спонтанно отшумяване на оплакванията (без терапия) за период от една до две години, въпреки че при някои ограничението на движението остава. Следователно, цел на лечението е облекчаване на болките, подобряване на подвижността и съкращаване на продължителността на болестта. В дългосрочното проучване на Шафер [Shaffer] и сътр. са установени ограничения на функциите при 11% и болки или ограничения на движението – при 50% от пациентите с Frozen Shoulder след среден период на изследвания от седем години след началото на оплакванията. В неотдавнашно проучване на Ханд [Hand] и сътр. 6% от пациентите посочват значително отслабване на оплакванията, 35% - леки до умерени оплаквания, а останалите – почти отсъствие на оплакванията след приблизително време на наблюдение от 4,4 години след началото на симптоматиката.
В лечението на Frozen Shoulder се прилагат най-различни принципи. В настоящата статия се представят консервативните възможности. За намаляване на болките се прилагат противовъзпалителни и аналгетични медикаменти като НСПВП. Освен това на пациентите се препоръчва да модифицират своите активности по отношение на болезнената област – дават се ергономични инструкции и консултации относно ежедневните активности. При интраартикуларното прилагане на кортикостероиди се посочват много различни стойности на успеваемост – от 44 до 80%. Те помагат предимно в ранната фаза. В едно проучване не са установени различия по отношение приема на кортикостероиди и двигателната терапия. Последната се прилага както самостоятелно, така и като част от обща концепция за лечение. Прилагат се както активни и пасивни двигателни упражнения до границата на болката, така и техники за мобилизиране и упражнения за разтягане. В лечението се включват още системното изграждане на мускулатурата и обучения за правилната стойка. Диркс [Diercks] и сътр. докладват за позитивни резултати при прилагане на упражнения и активни движения на болезнената област. Григс [Griggs] и сътр. прилагат лечение със специална програма „four-direction shoulder-stretching exercise program“ на пациентите във втора фаза на заболяването, като 90% от тях постигат задоволителен резултат. Пациентите получават инструкция пет пъти всеки ден да извършват движения в посока антеверзия, външна и вътрешна ротация, и хоризонтална аддукция като разтягат пасивно болезнената област. Като допълнение трябва да продължи и лечението на граничещите структури като шийната и гръдната област на гръбначния стълб.
Двигателната терапия се дозира според фазата на заболяването. Докато в острата фаза строго трябва да се съблюдава границата на болката, с нарастваща хроничност на картината на състоянието на преден план излизат техники за мобилизация с по-голяма интензивност. Като поддържаща терапия все повече се използват TENS (транскутанната електро-нервна стимулация), интерферентен ток, хидротерапия (двигателни бани), масажи, топло- и студотерапия. Докато в острия стадий на преден план е лечението на болката и предотвратяването на щадящите пози, предизвикващи контрактури, в късната фаза, основният момент от терапията е подобряване на ограниченията на движението и възстановяването на функционалните способности.
Изборът на терапията се извършва според фазата. В проучване на Рицк [Rizk] и сътр. прилагането на TENS заедно с тракция води до намаляване на болката и подобряване на обема на движението. В други скорошни проучвания е изследвано допълнителното прилагане на възможностите на физикалната терапия за раздвижване. Допълващото прилагане на електроакупунктура или интерферентен ток към двигателната терапия довежда до редукция на болките и подобряване на функциите на рамото. Тези ефекти се задържат до контролното изследване след шест месеца. При допълнително прилагане на повърхностна или дълбочинна топлина (УКВ) и най-вече при прилагането на дълбочинна топлина значително се подобрява обхвата на движение на рамото. Евентуално появилите се от заболяването спазми на вратния и раменния пояс реагират добре на масаж и топлолечение, като директното лечение на раменната става може да се окаже контрапродуктивно и по-скоро следва да се лекуват граничните зони и структури. При наличие на трофични нарушения на засегнатия крайник – евентуално поради повишения симпатикусов тонус – могат да се приложат и въглеродни бани и мануални лимфни дренажи.
Като други мерки при отсъствие на успех от лечението могат да се споменат мобилизирането под наркоза, артрографията, а също и артроскопското и откритото хирургично освобождаване.
Засега все още не е дефиниран точният момент на преминаване към тези методи и във всеки отделен случай се определя според клиничната картина.
Frozen Shoulder е болезнено ограничение на подвижността на раменната става с неясен произход. Консервативното му лечение трябва да се провежда в съответствие с фазите и цели облекчаване на болките, подобряване на подвижността и съкращаване на продължителността на заболяването. Като цяло пациентите трябва да очакват то да е продължително, в повечето случаи то се самолимитира.
Автор:
К. Пибер, Р. Кревена,
Т. Патерностро-Слуга
| < Предишна | Следваща > |
|---|